срещнах те и в погледа ти мил

видях искрица да се пали,

видях неизгорим фитил.

От там насетне спомените благи

и усмивките, с които ме дари,

не спираха да ме зареждат нощем

и да подклаждат моите мечти.

Като невинно, мъничко момиче

с добро, неопетнено, пухкаво сърце,

ти караше ме да се смея вечно,

да копнея да те имам в моите ръце.

Ти беше нещо ново, цяло, ти беше път...

Път, по който тръгнах да вървя...подмамен,

мислейки че вечно ще стоиш до мен

и че дори и мрак да падне,
без капка светлина,

очите ти ще светят ярко и ще ни водят към целта.

Камъче пред мен. Спънах се и паднах.

Изправих се, изтупах се и в миг

видях, че бягаш наобратно!?

Разбрах, че вместо камък, е било ритник.

А пътят, а мечтите?

Очите ти, косите?

Слънцето грее пак, но без лъчите,

превърна ли се в дървени стрели,

пронизващи трупа ми надълбоко.

Ще спреш ли, мислих си?

Ще се обърнеш ли да видиш как съм?

Или ще гледаш как духът ми отлита нависоко?

Ха, какъв глупак съм бил.

Неизгорим фитил?

Че всяко запалено нещо гори!?

Че изгаря, оставя чернилка дори!!!

Чернилка, покрила тялото ми така,

че и пролетен дъжд не отмива, уви.

Ощипи ме, ако сънувам!

Всъщност, кого залъгвам?

Та ти ме заряза...